Атанас Капралов
 Прощання з бабусею


Останній видих бабці –
вій навіть не стулила.
А я із нею поряд –
круг мене пустота:
і зціплювати зуби,
і плакати несила –
чи у шинку хмільному
зніміти на уста?

Ланцюжжя обірвавши,
пес завива сумлінно,
сердито
дметься півень
о цій сумній порі.
Скажи хоч слово,
бабцю!
Маленьке тіло тлінне
блищало, наче жолудь,
на смертному одрі.

Колись то був не жолудь,
а дуб – міцна постава, –
мене,
пташа пихате,
ховав гілок огром,
злітав, вертався знову
у тінь його ласкаву
із геть підтятим криллям,
з поскубаним пером.

Як швидко відступало,
щезало горе сиве
в обіймах віт надійних!
Аж поки цвіркунам
приходив час заграти
мені солодкі співи –
я знову снив Мадонну
з маленьким Немовлям.

Свята моя бабусе!
Скарби свої пророче
мені, як в храм душевний,
позакладала ти.
По грошику я щедро
все роздавав охоче,
коли за власним щастям
пустився
у світи.

А щастя полохливе
мов ящірка непевна,
що хвостика скидала й тікала…
Я ж мерщій
спустошений змарнілий
і стомлений душевно
все посилав бабусі
привіт сердечний свій.

Немов років дитячих
в моїх очах подоба
спливла, як я схилився
над бабцею ізнов –
заплющити їй очі,
поцілувати лоба
тій, що дала надію,
і віру, і любов.
 
(переклад з болгарської — Любов Цай)

***

Оригинал:

Атанас Капралов
 Сбогуване с бабиното сърце


Издъхна кротко баба –
с отворени клепачи.
А аз стърчах край нея
и питах оглупял:
дали да стискам зъ;би,
дали да се разплача,
дали език да вържа
във кръчмата от жал?

Разкъсало синджира,
вън дворното ни куче
зави,
петелът духна
в тръбата си от яд.
Продумай нещо,
бабо!
Смаленото й трупче
блестеше като жълъд
от мрачния креват.

А беше този жълъд
дъб с царствена осанка.
И аз,
врабец наперен
в короната му сврян,
излитах и се връщах
под неговата сянка –
с крилца изпокълвани,
с проскубани пера.

Как бързо отмалявах
в прегръдката набожна
на яките му клони!
А някакъв щурец
засвирваше, щом вечер
във приказното ложе
сънувах пак Мадоната
със своя Младенец.

Светица беше баба!
Имане от сърдечност
в очите ми зарови
тогава като в храм.
Раздавах по жълтица
на близки и далечни,
когато после тръгнах
към щастието
сам.

Но щастието подло
като подплашен гущер
прегризваше опашка и духваше…
С ръце
във празните джобове,
с прокъсани обуща
изпращах аз на баба
голямото сърце.

И сякаш мойто детство
ме близна със муцунка,
когато се навеждах
край зиналия ров –
очите да затворя,
челото да целуна
на вечната надежда
за вяра и любов.