Переклад з болгарської Любові Цай

Ти пам’ятаєш
море і машини
і трюми, де липка
               пливла пітьма?
Потік нестримних мрій
                        чарівні зірки?
Хіба ж один моряк, що тайкома
жагучий погляд слав в краї далекі,
де день згасав тропічний серед спеки,
й сміливі в них пробуджував думки?

Ти пам’ятаєш,
                    як помалу-малу
останні полишали нас надії,
в добро
            й людину
                       віра покидала
і романтичні як
                 згасали
                           мрії?

Ти пам’ятаєш,
                 як невпинно й грізно
було нас у кайдання долі скуто?
Отямилися ми.
                 Але запізно.
Ми в путах.

Нам, наче звірю, що його спіймали,
блищали
очі, жадібно
молили,
             жадали милосердя ми нестримно.
Ми ж бо були
                    такими молодими!

А потім... потім
                   пристрасна відраза
у серце у самісіньке вповзала.
Немов гангрена,
Ні, немов проказа,
вона росла
                    і душу роз’їдала,
вона плела своє гидке плетіння
нікчемності бридкої,
                            збайдужіння,
просякла нею кров,
                      від неї в серці рана,
але було зарано, ще зарано...

А там –
в далекім щирім небі,
                                з шалом
чайок бентежних тріпотіли крила,
і знову небо слюдяне
                                 блищало,
безмежний простір
                          голубів щосили,
тугі вітрила знову виринали
й губилися
                       вечірньою порою,
і щогли даль ваблива поглинала,
та ми були засліплені з тобою.

Минуло все... Згадаймо дні і ночі,
де ми лиху годиноньку ділили,
тому тобі так розказати хочу,
як вірю я й велику чую силу.

І це нове, це те, що зупинило
вчинити
           самогубство
                        серед ночі.
Воно у серці злість
                       перетворило
на боротьбу,
           що
                  навкруги
                             клекоче.

І нам воно поверне Філіпіни
і Фамагусти
                 чарівні зірки,
і радість,
                 з часом що в серцях зміліла,
і нашу згаслу приязнь до машини,
і синє море, неозоре й миле,
де чути вітер тропіків терпкий.

Приспівує машина
серед ночі
і навіває
                  теплу віру й смуток.
Якби ти знав, як сильно жити хочу!
Й ненавиджу
             пусті химери
                              люто...

Міцні льоди зламаймо. Недаремно
ясніше ясного тепер я відчуваю:
за горизонтом
                непривітним темним
ще наше
             сонце
                      радісно
                                  засяє.

Дарма! Хай як метелику малому
мені обпалить крила.
                     Та від втрати
не буду клясти й
                     жалитись нікому,
бо знаю:
            прийде час колись вмирати.

Життя віддати в мить,
                       коли спадає
нашарування
                всіх отруйних
                             плісняв,
тоді, коли мільйони воскресають,
то це є пісня,
                   так, то справжня пісня!


***


Оригінал:

Никола Вапцаров Писмо

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
                  с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
                  по Филипините,
по едрите звезди
                   над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас
                   полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
                 в доброто
                        и в човека,
в романтиката,
                  в празните
                        копнежи?

Ти помниш ли как
             някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
            Късно.
Бяхме вързани жестоко.

Като на някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
              и молеха пощада.
А бяхме млади,
              бяхме толкоз млади!...

И после... после
                  някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
               разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
              и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
             тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...

А там –
високо във небето,
                          чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
                        като слюда,
простора пак бе
                    син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
                своя
                           слепоочник.
То злобата в сърцето
                трансформира
в една борба,
               която
                      днес
                           клокочи.

И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
                     над Фамагуста,
и радостта
                помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.
Машината ритмично
             припява
                     и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
                  празните
                        химери...

За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
                   тъмен,
да, нашто
            ярко
                    слънце
                       ще просветне.

И нека като пеперуда малка
крилата ми
             опърли най-подире.
Не ще проклинам,
              няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
                ще се умира.

Но да умреш, когато
             се отърсва
земята
               от отровната си
                               плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
                 да, това е песен!