Любов Цай
 (переклад поезії Андрія Германова)

О, як селянки цей лишають світ!
У колі рідних склеплюють повіки,
І доки смерть їх бавно крижанить,
Стихають вмить, замирені навіки.

Серцям їх, що згасають в змиг очей,
Таємне відкривається неначе,
Що в крові тут полишених дітей
Їх кров клекоче, дужа і гаряча,

І буйна сила в їх тілах живе,
Хай ще чимало доля загадає
І хай у вічність час собі пливе…
Такої сили
чоловік не має.

Заплаканих вуста безбарвні ті
Втішають материнським заповітом.
Зітхнувши трепетливо,
в німоті
Лиш поглядом прощаються зі світом.

Сумирно схрестять руки воскові,
Заплющать, як в дрімоті, очі милі,
З лицем, що смерть їм щойно прояснила,
На шлях ступнуть легенько вічний свій.



Оригінал:

Андрей Германов

Ах, как умират селските жени!
От близки и роднини оградени,
Дорде смъртта ги бавно леденú,
Те замълчават в миг успокоени.

Със своите затихващи сърца
Те някак си таинствено усещат,
Че във кръвта на техните деца
Кръвта им ще е все така гореща,

Че жива ще е силната им плът
Дори подир промяната голяма
Че те са вечни, че не ще умрат...
Мъжът такава
вечна сила няма.

С усмивка върху устните без цвят
Разплаканите те успокояват,
въздъхнат,
потреперат,
замълчат
И само с поглед с всичко се прощават.

Полека скръстят восъчни ръце,
Притворят клепки сякаш да придремят
И тихо своя дълъг път поемат
Със просветлено от смъртта лице.